събота, 16 април 2011 г.

A little story

От малка страдам от липса на внимание. Никога не получавах одобрението, което исках...винаги се искаше още и още. Думите, които съм чувала ме нараняваха...в съзнанието ми остана рана завинаги, която от време на време болезнено ме прорязва. Може би и затова така се вманиачих по теб...никой досега не бе ме "разчитал" така добре...никой до сега не знаеше какво всъщност изпитвам...така отвори сърцето ми, стана твое. Толкова ме боля, когато си замина след това...спомените се появявах в съзнанието ми...думите бяха гравирани в душата ми.Покоят го нямаше, защото и ти липсваше..Появиха се други....накараха ме да те забравя, но само временно...в момента, в който решиха, че ме имат и спряха да се борят спомена за теб отново се появи...сърцето пак започна да изпомпва толкова много кръв...болеше...сещах се за теб, чудех се как си, добре ли е всичко...искаше ми се да те имам отново...макар и по различен начин...всъщност  никога не съм искала нещо специално от теб, просто да те усещам до себе си, да знам, че те има...да знам, че ако се протегна ти ще си там и ще ми прошепнеш:"Винаги можеш да разчиташ на мен". Не знам кое ни събра отново...съдбата, кармата или моята мисъл...във всеки случай се чудя дали е за добро. Писано ли ни е да сме близо, когато всъщност сме далеч? Да знам, че си тук, когато те няма? с появата ти в мен се роди и ново желание...да те имам без да влагам чувства, защото знам, че това ще ме погуби...и познай...получи се....даже, когато разбрах, че не си сам не ме заболя, напротив зарадвах се. Когато те видя с  нея не ми става тъжно...просто спомените ме връхлитат и се стъписвам...после се опомням...желанието да те имам е много силно въпреки връзката ти с нея, изневерите към нея и всичко..но мисля, че победих желанието....до преди няколко седмици ако те видех в скайп сърцето ми ставаше на буца...сега просто се радва, че си в спешъл листа...вече знам, че кармата, мисълта ми, съдбата(или каквото е там) ни събраха, за да те преoдолея и да зaбравя..да спре да ме боли и да продължа. Вече знам, че ти си хубав спомен, който сърцето ми винаги ще пази...

петък, 15 април 2011 г.

Кога пак дойде Петък?


   Петъците идват и си отиват, а моята муза така и не се появява. Ах, Браян, защо ми го причиняваш? Хората може би искат да чуят нещо интересно, което искам да кажа, но без теб не мога. Не мразите ли когато музата ви просто отказва да ви съдейства, а вие седите и гледате тъпо в монитора, чудейки се какво да си изсмучете от пръстите, за да се образува един що-годе нормален пост. В интерес на истината от сутринта го мъдря тоя пост и ей на кога чак го пускам. Голяма мъка, голямо нещо.
    Мисля да ви поговоря за филм. Love.net, за да бъдем по-точни. Снощи имах уговорка да го гледаме с приятели в малкия мол (демек Mall of Sofia), е да, ама не. Като за начало 15 минути се опитвахме да влезем в подземния паркинг - опашката започваше от светофара. Едва си намерих местенце на ниво -3, където по принцип е голяма пустош. Тия хора къде бяха тръгнали в 9 часа по моловете, не можах да ги разбера. Както и да е - отидохме за билети. Еми ние хубаво отидохме, ама тях ги нямаше - ето къде са тръгнали всички в 9 вечерта. Късметче. С малко уговорки и няколко изпаднали по-пътя, в намален състав се преместихме в Арена Запад, че е на плюнка разстояние. Но не си мислете, че това е краят на историята и ще почна да ви разказвам за филма. О, не! Паркинга на Арената, която по принцип е като Сахара през лятото беше толкова претъпкан, че се въртях като муха без глава през редиците с коли и чаках някой да се изнесе - добре че имаше поне един такъв. Ура! Понеже бяхме с две коли, чакахме другите (които тръгнаха 5 минути преди нас и от по-горно ниво на паркинга) още 10 минути. Ясно беше, че в 9 и 20 вече сме изтървали прожекцията от 9 и 15, тъй че решихме да лови тази в 10 ... аха и ние така си мислехме - имаше места, но в ъглите. Слава Богу, че имаше прожекция в 10 и 15 в премиум залата (оооо рай) и си намерихме приятни местенца. В крайна сметка, след като почнаха да пускат чак в 10 и 10, успяхме да изгледаме филма. 
    Останах с добро впечатление. Ако се колебаете дали да го гледате - заради многото порнография, не се притеснявайте не е чак толкова брутално, просто трейлъра на филма е преувеличен. Всъщност си е доста добра любовна историйка, или няколко любовни историйки, които са ми доста по вкуса и доста добре направени. Нещо като "Наистина любов", но български. Абе заслужава си филмчето. Някои казаха, че е по-добро от Тилт, но според мен двата филма не могат да се сравняват. Най-малкото Тилт е филм правен по идея от преди 20 години, докато Love.net е правен по съвременните бумове. Аз мога само да кажа, че съм много доволна от българското кино през последните години - много ми е приятно да ги гледам и със сигурност бих си дала парите и за следващия, стига да не се излагат в бъдеще. За сега върви много добре и надеждите са ми да продължава така и за в бъдеще. 
    А да и GO GO BAHAROV BROTHERS! И Явор и Захари са страхотни!
    Айде, че ви отегчих. 



вторник, 12 април 2011 г.

хаотичните ми мисли за психичните ми проблеми

Пука ми за всичко.
Късам си нервите за работа, пари, сметки, учене, приятели, родители, гадже, социален живот.
Притеснявам се за глобалното затопляне, радиацията, микробите, световната икономика, изчезването на тигрите и всякакви такива глупости.
Сънувам кошмари как не се справям с живота си, будя се и изведнъж искам да се върна в кошмара си, защото поне той не е реален.
Искам да ям здравословно, да спортувам, да карам колело, да се науча да готвя, и да спра да правя всичко в последния момент, но не се получава.
Трябва ми време и концентрация да чета и пиша, защото това е единственото нещо, което ми е страст и мечта и по принцип не-невъзможно.
Обсебена съм с това всичко да ми е наред и ако нещо не ми е наред се вглъбявам до болка в него. И то дори не продуктивно вглъбяване, просто вечно натякване на себе си това, което не мога да направя.
Всъщност съм обсебена с това да съм "достатъчно добра", без да осъзнавам, че за себе си не мога да съм достатъчно добра ако продължавам да се вглеждам във всичките си грешки и в главата ми те да придобиват размер, 10 пъти по-голям от оригиналния.
Уча се да не ми пука и в случаите, в които наистина не ми пука, се спирам и се питам какво е станало с мен и защо съм безчувствена кучка. И после не знам какво да правя. И накъде да тръгна.
Някак си няма среда при мен. Или е прекалено вдясно, или прекалено вляво.
Рано или късно претръпваш и спира да ти пука за всичко, но аз дори и това не си позволявам.
Искам да съм една, но сама се спъвам.
И си мисля че искам да съм такава, такава и такава, а друг път искам да съм инаква и накрая май никаква не съм.
Искам да има някаква праволинейност в характера ми, а аз съм се виждала във всички спектри на човешкото държание. Не знам всъщност каква съм.

И свиквам с проблемите си, защото не си ги давам. Държа ги с ръце, едвам ги обгръщам и внимавам някой да не падне, да не би случайно да ми стане по-леко.

Свиквам да съм нещастна и по едно време се спирам и си казвам "А защо не може да съм щастлива? Защо не може да функционирам добре? Защо не мога да се справям?"

Защото съм аз и май не знам друг начин.

Забавно е.
Да се бориш със себе си и да се надяваш да победиш.
Абсурдно.
И все пак го правя.
Защо?

А де...
защо...

понеделник, 11 април 2011 г.

Америко, това ли наистина са идолите ти!


Бях малко поразена. Виновникът е последните две песни на Бритни Спиърс. Впрочем в момента чувам в главата си троловете да казват „Бритни Спиърс. БРИТНИ СПИЪРС! Че ти винаги може да те порази само чрез съществуването си”. О, хайде сега, жената не беше лоша в началото. Може да бях малка когато тя изгря, но помня, че си беше яка. И първият ѝ албум дори бих го слушала с удоволствие сега. Приятен е и ми напомня хубави неща. Дори когато преди 5-6 годинки излезе песента ѝ Toxic и песента ѝ с Мадона ми беше симпатична. Имаше някакво ниво на развитие. Ала от тогава тя пада ли, пада. Времето когато тя си обръсна главата… е, всички го помнят този жалък момент. И всички онези папарашки снимки, които плъзнаха навсякъде, които я направиха да изглежда като пропаднала курва. Не съм експерт в нейната биография, но мисля, че всеки схваща за какво говоря, за това падение.
Ала все пак, независимо от излагациите ѝ през последните години, жената има пари, с които може да си хване свестен екип, който да ѝ създаде свястна нова визия, да я измъкне от калта и да я върне в шоубизнеса. Но не! Екипът ѝ най-смотано я прави за смях пред всички. Песента ѝ Hold It Against Me е с напълно незапомняща се мелодия, а клипът е под всякаква критика. Булчинска рокля… ОГРОМНА БУЛЧИНКСА РОКЛЯ! Що за глупост! А  Till The World Ends е все едно слушам Киша (Да, знам, че се чете КЕша, но мисля, че е по-подходящо да е с „и”?). А клипът дори не си направих труда да го гледам. Малко се поразих от продължаващото ѝ падане.
Това беше за днес. Ще завърша с извинение за огромното ми мрънкане миналата седмица, но бях подпушила.
Ииииииии, дааааааа… xDDDD Юху, дип таба дип, туп-туп, ПАМ! Пим!

неделя, 10 април 2011 г.

Бърз преглед на изминалата седмица

Не се сетих за какво друго да пиша.
 Седмицата започна с понеделник. Спах до обяд. След като отворих външната врата и погледнах навън се почувствах доста приятно - слънцето огряваше всичко наоколо и растенията и дърветата изглеждаха прекрасни. В същия момент си казах "днес е перфектния ден за разходки с приятели", а аз не съм от тези хора, които като излезнат се забутват в някое кафе и седят там (не че има и такова, свястно в моето село де). Та отидох наядох се и се приготвих за излизане и тръгнах да обикалям къщите за да събирам приятелите си. Около няколко часа обикаляхме из селото и правихме всякакви неща. След като се прибрах свърших малко домашна работа, след това седнах на моя стар и изтърбушен отвсякаде компютър и до късно вечер стоях.
 Вторник - мина горе-долу като предния ден затова няма да ви губя времето в излишно четене.
 Срядата изглежда беше най-ужасния ден от седмицата. На обяд (отново) станах, мотах се известно време вкъщи, след което майка ми ме експидира, защото чистеше къщата, и затова отидох при баба. Там общо взето прекарах 3-4 часа след, което ми дойде идеята да отида на фризиор понеже косата ми беше малко по-дълга отколкото на мен ми биши нужно. Та, тръгнах радостен, а се върнах ядосан. Защо ли? Ами защото когато обяснявах на фризиора, че искам съвсем малко да ми скъси косата, той сякаш не беше ме чул. И познайте какво - след като се прибрах ме беше срам да излезна от вкъщи няколко дни, защото този оръфляк (без извинение) ми беше оставил съвсем малко коса отзад и отсрани, а останалото беше почти непроменено, в резултат на което се получи една наистина ужасна прическа. И да, останалата част от деня не правих нещо особенно забавно.
 Четвъртък - един скучен ден. Общо взето целия ден го прекарах пред компютъра и удряйки по импровизираната ми боксова круша, докато си представях лицето на бившия ми фризиор.
 Петък - Още един скучен ден -.- .
 Събота - еее най-накрая се намери човек, който да ми оправи прическата. Баща ми - той разбира от всичко. Можеш да бъде фризиор, градинар, строител, абе с няколко думи - каквото и да го накараш да прави, ще то направи, понеже той е много любознателен човек. Както и да е. След като ми оправи прическата се почувствах нов човек. Малко по-късно реших да свърша малко работа. Полях градинката, изчистих улицата пред моята къща. А, да, докато почиствах намерих странни находки като чорапи и обувки.
И понеже неделята още не е дошла (защото поста го написах в събота) ще ви кажа вече, чао!