От скоро обожавам тази песен. Лятото като работих и я пускаха по радиото винаги ме правеше малко по щастлива.
Прекрасна е. Не знам какво й е. Малко е лигава, малко е влюбена, малко е весела, малко е носталгична, малко е и магическа.
Пича лежи на улицата един такъв, малко прилича на Исус, малко прилича на напушалка, малко на хипи, малко на рокаджия и пее да не му обещаваш нищо.
Мразя обещанията. Човек може да ти обещае целия свят и да ти даде...нищо.
На думи не вярвам.
Това е всичко.
вторник, 18 октомври 2011 г.
понеделник, 17 октомври 2011 г.
Да пораснеш
Чудя се като порасне човек, наистина ли забравя напълно какво е било неговото детство, как си мислил като дете и тийнейджър и прочее. Толкова ли бързо се забравя какво е било в младия ти ум? Дори първите впечатления?!
В последния брой на National Geographic има статия за детското и младежкото мислене. Не съм я чела още. Само хвърлех блед поглед. Така, набързо, установи, че статията е написана най-вече за възрастните забравили развитието си. Това ме кара да се питам, дали и аз след 10-15 години ще имам нужда от статия за да си припомня функционирането на мозъка ми. Защото засега помня. Ще ми е тъжно, ако забравя.
Когато бях на девет напълно и ясно разбирах тогавашното ни тежко семейно положение. Виждах го, наистина. Ето защо, когато някое дете ми каже, че разбира Нещо, му вярвам. Спомням си как аз съм се чувствала и предполагам, че и то се чувства така.
Да де, просто искам да не порасна, да не забравя отношението си, да не се учудвам на нещата, написани в подобни статии, защото и аз съм го изживяла.
Абонамент за:
Публикации (Atom)