Като на кино.

Понякога си представям живота като един вечен сериал. Не виждаш режисьорите, сценаристите и изобщо целият снимачен екип. Играеш без да спираш, защото знаеш, че те са някъде там въпреки всичко.

Понякога  си представям живота като един вечен сериал, в който не можеш да натиснеш стоп или пауза. Не можеш да превъртиш лентата. Просто играеш, защото така се налага. Колко пъти ти се е искало да запечаташ даден момент завинаги в съзнанието си и никога да не го забравяш? Ще кажете, че това е ролята на спомените, но уви и те не могат да бъдат сигурно средство. Колкото повече време минава, толкова повече споменът избледнява. Днес ще помниш всяка изречена дума наизуст, утре ще започнеш да заменяш репликите, защото в съзнанието ти се появяват „бели” петна…и така докато истински случилата се сцена бъде заменена изцяло от самия теб.

Колко пъти ти се е искало да разбереш по какъв начин рефлектират действията ти? Какво е твоето бъдеще спрямо взетите решения? Да натиснеш бутона за превъртане и да погледнеш...?

Колко пъти ти се е искало да скипнеш моменти, в които те е боляло? И да достигнеш до момента, в който цялата болка ще си е заслужавала?

Да бъдеш актьор те провокират и хората, които са част от живота ти.. Факт е, че пред едни разкриваш личността си изцяло, поемаш риска дали ще им хареса видяното или ще избягат. С други показваш нещо, което не си..независимо от мотивите – с цел собственото ти оцеляване сред „вълците”, или просто да не покажеш, че твърде лесно можеш да бъдеш наранен. А колко грешки си направил с подобни хора в живота си...? Ако наистина човешкото битие беше един вечен сериал би било толкова хубаво..просто отрязваш момента от лентата и продължаваш, все едно никога не е било...Уви, в  реалността това няма как да се случи. Грешките, които допускаме остават като невидими дълбоки белези по тялото. Докоснеш ли някой от тях се „телепортираш” в началото на неговата история, та до самият му край...

Уви, в реалността нямаш право на нов дубъл, когато си сбъркаш репликите или направиш някое грешно движение – изказаните думи си остават такива, помнят се. Понякога вместо нов дубъл имаме право на втори шанс – възможност да заличим направените грешки, натрупаните впечатления, да пренапишем собствената  си история в съвършено нова насока. Но дали наистина вторият шанс съществува? Дълго вярвах в това, надявах се. Разрушените стари пътища, по които смятах, че никога повече няма да вървя се разчистиха наново. Лъчът надежда светна...сега или никога. Променям и оправям грешките или ги затвърждавам и накрая просто се отказвам, защото няма смъсъл...(Стига толкова лирически отклонения!)

Та, мисълта ми беше, че втори шанс няма. Стига заблуди. Каквото е било преди..все нещо остава от него – впечатления, спомени, наблюдения. Понякога нещата могат да бъдат много по-лоши и от първия път. Хората се променят, заедно с тях и възприятията им.

Животът не е филм, или приказка....каквото се случи си остава. За да стане така има причина...Може би гост-актьорите в нашия собствен филм са там, за да ни променят, за да ни покажат нещо важно или за да ни наранят...никой не знае. Лошите неща вървят заедно с добрите, за да оцениш хубавото. Животът не е филмът, в който щракаш с пръсти и получаваш всичко на тепсия – трябва да се бориш.

Колко велик ще е твоят Собствен филм, никой не може да гарантира. Ти сам решаваш. Колко зрители ще има, отново зависи от теб. Как ще играеш и колко добре, отново зависи само от теб....Кога ще приключи, това вече и от теб не зависи...

Блахахаъх

It's Friday Friday gotta get down on Friday. Съжалявам, пак се подсетих за тази песен ... докато този блог съществува съм обвързана завинаги с нея! Не се сещам нещо хубаво да ви кажа, за това ето ви една картинка .. I suck at paint xDDD

Моментни истории

Не знам за вас и не знам дали е нормално за хората да го правят, но аз от години насам развивам в главата си разни, понякога странни, истории, в които участвам заедно с някакви хора. Наричам ги „моментни истории”. Може някой да каже, че тези ми истории всъщност са мечти, ала въпросът е, че си развивам сценарии, свързвам го със събития, нравите на близките, на познатите и непознатите хора, които включвам в историите си и други неща. Смисъл, историите в главата ми не са една зациклена точка, а развиващо се същество. Не, не са мечти! Пък и честно ми отнема няколко седмици, ако не и повече, за да достигна до някоя точнка.

За тези години, през които постоянно имам някакви развиващи се истории в главата си, смених много сценарии, герои, места за случките, направих историите си по-усукани и прочее. Развивах „приказките в главата си” заедно с уменията си (колко „скромно” прозвучах, не е истина…). Естествено, всичко се влияе и от настроението ми, и от музиката/книгите/филмите/други, с които съм обсебена в този момент. Ала все още имам точка на развитие! Обичам моментните си истории, защото ми помагат по мой си начин да се откъсна от света, да отида в по-хубав свят, приказен. Та, описах всичко това, защото вчера през нощта успях да съчиня нещо като „край на сезона„ за сегашната ми моментна история. Много съм доволна от себе си, защото за първи път истински харесвам всички детайли от нея, харесвам и усуканата линия, която измислих, харесвам настроението лъхащо от нея и направо – абсолютно всичко си харесвам в нея. Това, което ме дразни е само едно – нямам нервите да опиша моментната си история на хартия. През февруари (мисля, че 4-5 моментни истории преди перфектната ми сегашна) започнах да пиша „приказката от главата ми”, но дори не завърших началото… Стигнах до никъде и прекратих. Ето затова ме е яд – всичко е толкова перфектно, а не мога да го споделя! Адски много искам да имам печатарска машина в главата си, която да запише каквото съм измислила и като го свърша да ми го принтира през ушите! Ще е чудесно! Върхът!

Дам, това е. Имам страхотно яката история, която искам да споделя, но е твърде обширна за да я запиша, а скоро ще я захвърля, защото ще започна друга и тази яката историица ще я забравя. Пффффъъъъъ… Твърде много се размислих. Чао.