Нашата Болест.

Сещам се само за една дума. И с нея в комплект различни синоними и допълнения..

Безредица.

Анархия.

Какoфония.

Бъркотия.

И така е всеки божи ден. Събуждам се и първото нещо, което усещам е страх..страх от неизвестното. Страх от това, че нямам планове. Живея чужд живот. Действам, чуствам и говоря неща, които всъщност не са продукт на моето мислене, а на чуждото съзнание.

Планове...Ах, как мразя тази дума. От тяхната липсва чувствам и анархията. Как очакват останалите да знам какво да правя с живота си, като не го чувствам като мой собствен...?

Планове...Ах, как мразя тази дума. Непрекъснато се променят...ей така..за секунда, минута, стотна.

Чувствам се като малко дете, което е длъжно да си играе на възрастен. Да създаде семейство...да намери „печелившата” професия...да плаща данъците си..да се подготвя бавно, но сигурно за онзи край, от който всички се боим..

Планове..Ах, как мразя тази дума. Ах, как искам да ги имам, но преди това да опозная себе си...да се науча да бъда себе си.

Искам да избягам от заложената матрица. Чувствам се като животно в клетка. Няма изход, няма бягство.

Чувствам се като птичка, чиито криле са били брутално срязани от обществото. Нямам криле...не мога да полетя, а така го искам...

Искам да се науча да обичам. Истински. Неподправено. Без страх от бъдещето.

Искам да знам какво искам. Да правя онова, което ме вълнува, а не това което се очаква.

Искам да действам. Толкова много са нешата, които искам да направя..но няма време... Искам да върша неща без да бъда укорявана...без да се чувствам виновна, че се боря за онова, което смятам, че заслужавам.

Искам да бъда щастлива. Без обещания. Без очаквания. Без разочарования.

Искам да бъда всичко онова, което съзнанието ми така ясно проектира.

Искам да бъда свободна.

Искам да мога.

Да знам.

Просто искам.

Everything Is Fine

Помните ли депресарския, оплакващ се мой пост от миналата седмица? Дам, и аз не го помня много добре вече. След като го написах, прекарах една нощ, в която правих презентацията ми по английски (за която така сочно се оплаквах тогава), заспах в пет часа и станах в седем за да може да отида на училище. Имах ужасен ден. Дори не си представих презентацията и ще я представям чак утре. В този ден беше трудно да издържа, докато се прибера в къщи. Прибирането всъщност беше най-трудното. Беше ми студено, гладно, супер уморено и на всичкото отгоре ми се ходеше на тоалетна. Докато се докопам до вкъщи напсувах много коли и хора, които срещнах, само защото се чувствах гадно. После легнах да спя. Веднага. Беше красиво. Легло с много и то големи завивки. Възглавница. Къщна топлина. Скоро оправените ми стени на стаята ме гледаха добродушно. И слушах Adele. Беше идеално. Трудно е да опиша, колко беше хубаво. И знаете ли какво осъзнах тогава, през този вторник? Беше толкова просто. Беше ясно...

Наистина. Всичко беше наред. Всичко Е наред. Няма за какво да се притеснявам. Изобщо! Оттогава просто не обръщам излишно внимание на нещата. Все пак всичко се нарежда от самосебе си. Не му е нужно да му се притеснявам. И сега не се притеснявам. Имам да пиша есе по английски (дап, поредната работа по английски). За утре е. Наближава десет часа. Не съм го почнала. Но не се притеснявам. Така е по-лесно и по-приятно. В крайна сметка всичко ще се оправи и нареди. И всичко е наред. Ще си слушам класическа музика и ще хвана след малко вдъхновението си. Класическата музика наистина помага за релакс.

Добре съм!

За информацията, песента беше тази: