събота, 14 май 2011 г.

Иииииииииии пак е четвъртък, а аз щях да забравя да пиша. Глупости. Направо си забравих, ама мис Понюделник пак ми напомни, хахаха.
Да кажа, че съм съгласна с поста на колежката от вторник, макар че на мен рядко ми се случва действително да свърша нещото... било то да уча за контролна, да си напиша есето или пък да свършва нещата, за които ме е помолила майка ми(ба, помолила, направо си ми заповядва и като чуя, че си идва почвам да ги правя :D). Адски моткава съм. Винаги отлагам наистина до последно. Например днес имахме класна по български... е, аз си написах темите 3 час по италиански като класната ни е 5 и 6 час... и то не напълно, нали.. мотла гадна. Или почвам да уча урок и винаги, винаги, винаги, винаги оставям последната точка за преди часа... и в крайна сметка не я уча, оставям я за контролната.. и тогава пак не я научавам... и как ги нареждам тея 5ци и 6ци идея нямам... а си спомням добрите времена от 1ви до 5ти и началото на 6ти клас може би, когато всичко си свършвах иначе не се чувствах спокойна. Е, и сега се случва веднъж на 3 месеца да направя всичко дето по принцип знам че трябва и съм си планирала да свърша след училище и чувството е неописуемо.... и после пак се моткам, и мрънкам, и не правя нищо, и не ми пука :D
Друго к'во да ви кажа.. абе трябва по-сериозно да се отнасям към блога, остави, че по принцип съм несериозна ми поне т'ва нещо да върша както трябва :D Обещавам следващата (или по-следващата-да не се насилвам прекалено) седмица да имам за какво да ви говоря, хахах.
Впрочем болна съм, да се оплача и утре ще спя цял ден, събота също, а неделя добре, че съм на рожден ден, че не съм мърдала от нас от 1 седмица и повече може би, 'щото съм наказан, а сега и болна.. си му ебала майката.. опа, т'ва мога ли да го напиша? не сме се разбрали съвсем всичко  и всяк'ви изрази ли може да използваме :D
Бла, бла, бла, млъквам и отивам да слушам Atreyu, 'щото са яки.

сряда, 11 май 2011 г.

1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 УУУУУУУУ

Не искам да завършвам, деца. За щастие имам още 2 години ... които, всъщност, са толкова малко време!
Ка' да е, не ми беше това идеята на поста ... всъщност, нямам никаква идея на поста.
Просто днес изпратих випуск 2011, в който беше и най-хубавия и задружен клас, който някога съм виждала ... повечето хора от тоя клас ги познавах - някои от месец, други от няколко месеца, трети от няколко години, а един определен човек от цял живот. Толкова много ще ми липсва ...
Та, исках да кажа, че днес беше много емоционален ден и съм толкова изморена от емоции и сълзи, че не искам да си помислям какво ще става, когато дойде и моят ред!
Нямам какво друго да кажа, освен да пожелая на добър час на всички абитуриенти и да ви оставя новата супер яка песен на Лейди Гага.

вторник, 10 май 2011 г.

Да свършиш нещо

Толкова е прекрасно!
Отдавна не бях свършвала нищо.
И ето сега имах да предавам една критика за 3 часа и вчера писах колкото писах, не много, днес станах раничко и колкото повече се приближаваше крайния срок, толкова повече ме обхващаше познатата трескавост. Тази, в която знаеш, че трябва да се концентрираш, защото не можеш повече да отлагаш, както и пискливото съмнение от някои тъмни ъгли на съзнанието ти, че може би няма да ти стигне времето. И натякването 'трябваше да направя повече вчера'. И накрая, един час преди крайния срок, когато усещаш, че слагаш последната точка на заключението си и предадеш домашното си навреме, те обхваща една лекота. Като в първия ден от лятната ваканция. Може и да имаш още неща за вършене, но няма как да не си починеш сега и да се наградиш за това, че си свършил нещо.
Може и нещото да не е достатъчно добре направено, но усещането, че си го завършил е приятно и еуфорично гъделичкащо.
От толкова време отлагам някакви неща, писна ми да отлагам и все нямам мотивацията да седна и да ги свърша, ако не чувствам вече крайния срок как ми диша във врата.
И бях забравила колко е прекрасно да свършиш нещо.

Знам, че имаш някакви неща, които отлагаш. Вземи седни и ги направи най-накрая.
Надявам се и аз да го направя.
И сега е време за награда - закуска, сериал и кафе най-накрая, когато знам, че имам време за тях(:
Денят е прекрасен.
Ходете да си свършите работата още сега!

понеделник, 9 май 2011 г.

Понеделник, сътворен край маргаритки

Има една игра Heroes Might And Magic III, може и да я знаете. Това е една от любимите ми компютърни игри. Тя e стара – на повече от 10 години, графиката е сравнително добра за времето си, но определено не е модерна, ала години наред не спирам да я играя.
Пиша този пост на една поляна под чистото небе на хартия. Поляната е на склон, а пред мене са други склонове, хълмове, дървета, други поляни, две шепи къщи, гробище и разхождаща се овца. До ушите ми достига шума от песента на птиците, от течащо поточе, от далечен мотор и понякога от преминаващо летящо насекомо. Всъщност в момента чувам и шума от двигателите на един самолет над главата ми. Навсякъде мирише на цветя и трева, а поляната е покрита с маргаритки и глухарчета. Дори си направих венче от маргаритки, което ми стои сътрахотно на рошавата глава.
Обожавам, просто обожавам природата и особено пролетта. Обожавам да изляза на разходка сама (обикновено няма с кого) през поляните и хълмовете, да вървя буквално на където ми видят очите, да сядам из нищото, да гледам, а слънцето да ме грее. Случва ми се както съм си седнала в тази природна хубост да заспя под очите на слънцето, да подрямам свила крака и подпряла главата си на ръце посред поляната. В такива времена обожавам живота. Та, какво повече да иска човек? Всичко тук, на тази поляна, от моето място изглежда простичко, лесно, весело, нежно, детско. Понякога когато се разхождам из природата поглеждам към небето и се опитвам да го поберя цялото в очите си, ала когато си сред зеленината и сградите не ти пречат, то един чифт очи са недостатъчни за да видищ цялото небе. Нужни са поне още четири очи.
Днес малко след като излязох от една частна собственост, в която бях влязла без да искам, докато си ходех из поляните умът ми свърза играта Heroes Might And Magic III с тази природа. Чувствах се все едно играта след малко ще стане истинска. Все едно някъде из всички тези хълмове е скрит замъка на някоя от расите (примерно на друиди). Сякаш след завоя ще видя как двама герои, седящи на коне в доспехи, са се изправили един срещу друг и командват армията си от магически създания. Чувствам се точно сякаш ако проследя поточето, което шуми в близост до мен, то ще стигна до „седалището” на някои феи или до някой странен храм, защо пък не и до конюшна или пазар, или пък ще намеря артефакт под някое дърво. Дори имам чувството, че ако прехвърля няколко хълма ще стигна до някое море, което ще мога да пресека с лодка и да стигна до нови магически земи и брегове. Сякаш и аз точно сега мога да стана герой на кон с доспехи и да съберя армия от магически създания, да правя заклинания, да завладявам замъци на противниците ми, да ходя в подземия и прочие, както в играта. Тези хълмове и поля край мен са толкова вдъхновяващи.
Обичам природата, обичам какво може да направи с мен!
Поздрави, Бетута! ^______^
 
Ето едно клипче, което ми е забавно:

неделя, 8 май 2011 г.

Една неделя...

Аз, подобно на г-ца Четвъртък помня само лошите изживявания и моменти, (ако изобщо съм имал тези супер яки изживявания!?) затова няма да ви ги разказвам, защото са наистина ужасни.
 Аз по принцип ги търся, но не ги намирам страхотните изживявания. Не знам защо. Можеби не ги търся достатъчно усърдно, макар и да съм на границата между лудите и нормалните. Както и да е, няма да ви губя времето с моите мисли и теории.