С дъх на спомени

В моменти като този съзнанието ми започва да си играе с мен. Привиква образи, случки и напомня за кутията. Самата ТЯ иска да бъде отворена, разгледана наново. Кутията на пръв поглед не е нищо особено – малка, дървена, боядисана в черно цялата. Никой не би могъл да предположи, че в нея може да има нещо важно. Но какво има в нея ще попитате? Моите спомени, моите дъхчета, или т.нар.  моменти, в които съм се почувствала истински щастлива. Моменти, за които като се сетя ми става едно мило на сърцето, глупавата усмивка избива и за част от стотната на секундата се пренасям именно в онзи миг. Всеки спомен е грижливо съхранен – сложен в малко стъклено бурканче. Има етикет. На него с красив почерк е записана дата, място. Отвориш ли бурканчето усещаш емоцията ми. Можеш да почувстваш как самата аз съм преживяла нещата. Ако се концентрираш можеш да чуеш разговорите, а на заден фон песента, която би била най-подходящият саундтрак. Обичам кутията си за  спомени, но не я използвам и отварям често, защото ми става тъжно. Виждам колко много съм се променила. Дали е за добро или лошо не мога да кажа...това може да питате хората около мен. Страх ме е да я използвам, и защото ме е страх, че ще разбера, в какво „чудовище” съм се превърнала. Кой е казал, че промените могат да бъдат само хубави? Не я отварям често, защото виждам грешките, които съм допуснала. Упрекевам се за тях, пожелавам си машина на времето, с която да поправя грешната секунда, да я изтрия с гума, но никога не става. Животът ми не е американски филм или вълшебна приказка, за да стане чудо и желанието ми да се сбъдне. Страх ме е да я използвам, защото толкова много хора „изгубих” в нея. Не съм вече на 16. Научих се, че не всички са ти приятели. Отношенията са до време. Не трябва да свикваш прекалено много с някого, защото кагато (ако) той си замине ще те боли, ще ти е гадно, ще се чувстваш безпомощен. Това е и причината да не съхранявам нови спомени в нея с нови, дори и стари хора. Страх ме, че накрая ще боли. Писна ми да събирам счупените парчета. Преди няколко дни в  нета попаднах на една мисъл, която съм чувала и преди: „Не съжалявай за нищо, защото дори сега да те боли именно точно в онзи момент си искал да го направиш.” Замислих се....може и да е вярно. Ние хората по природа сме мазохисти. Обичаме да ни е трудно, да има тръпка. Действаме без да мислим  и накрая се упрекваме. Боли ни за сторенето и страдаме. А не трябва. Отдавна философията ми е, че животът може да е гаден, наранява те, но това е с цел да оцениш хубавите неща, които ти се случват. Защото най-хубавото предстои...Замислих се и реших, че тази „философия” мога да изпробвам заедно с  нова теория: Да действам на мига, да не се замислям, защото направя ли го ще се появи съмнението и работата ми е СПУКАНА. Наслаждавам се на мига, дори вътрешно лекичко да ме сръгва и да знам, че греша трябва да опитам, защото дойде ли краят ще се питам: „Какво ли щеше да бъде ако го бях направила”? Затова и днес не ми е гадно като съзнанието ми „привиква” кутията. Разглеждам я, мисля си за случките и реших, че е време да сложа нови бурканчета вътре..дали обаче ще са свързани с  нови хора, които бих допуснала до себе си или нещата, които искам да напрая, още не съм решила. Само времето ще покаже. Важното, обаче е да си  пазя бурканчетата със спомени (и старите, и новите), защото дори да не го съзнавате  в края на жизненият ви път това ще е едно от най-големите ви богатства.

Здравейте, простосмъртни!

Познайте какво?!
Имам рожден ден!
Колко съм яка, а?!
Сипете си по едно за мене!

За развеселяване: яка песен!



Ма чуйте я де, рожден ден ми е все пак.

Нощен шум в Севлиево

Август е, ако поради ваканцията не сте разбрали още. Ваканцията ми стартира добре и до скоро за една МОЯ лятна ваканция си я биваше. Естествено сега не е така. Затова, ето ви понеделник, който е от запасите ми с понеделници:

„Обичам да споделям. Трудно ми е да задържа в себе си доста от нещата. Затова ги споделям на близки, понякога и далечни, хора. Не ме бърка дали човека срещу ми ме слуша, но да изхвърля или разпръсна нещо от душата ми е приятно. Нощем преди да заспя имам най-много добри идеи за споделяне. Под добри идеи имам предвид, че не са мрънкащи или тъжни идеи. И както заглавието ми казва ще ви опиша нощния шум в Севлиево – родното ми градче. Всеки град си има своя мек нощем шум, но шумът в родния ми град ще е музиката на младостта ми, която когато (ако) стана на 70 ще сънувам. Когато се стъмни и всички заспят или се приберат (а прибирането тук става сякаш по-рано от другите градове, както казваше онази българска песен за малките градчета) става тихо. Тогава стъпките на пешеходците ясно се чуват на няколко шепи къщи разстояние. Моторите на колите са сякаш вибриращите крила на големи насекоми, а нежните щурчета през топлите дни леко опъват струните на своите цигулки и шептят неразбираема за човека нощна песен. Рядко се чува смях или разговор, които с минаването на времето съвсем заглъхват. От време на време над градчето ми минава самолети, което допълва обстановката. Но това не е специален нощен шум, нали? Всеки град си има тези нощни мелодии, нали? Да, така е, всеки град ги има, но не изказах най-важната нощна мелодия на Севлиево. Ако ви е известно в Севлиево се намират големите фабрики на „Видима” и „Идеал Стандарт”. Всъщност на малко разстояние от дома ми е едната. Тя работи почти постоянно и нощта не е изключение. Машините ѝ действат и те са онази специфична мелодия на родния ми град. Фабриките – тези извори на вредности, но и на живот за маловажното ми градче, фабриките – това е ниския шум на Севлиево, който успокоява, който обичам. Понякога слушам нощния град на някоя от терасите си, друг път – на пейката на съседката, трети – на някоя люлка, и на още други места. Шумът не иска да му говоря, не ми и говори с истински думи, но ще остави в мен следа докато се изгубя.”

Дам. Пагубен край, а? Не, че разбирам точното значение на „пагубен”. Мисля, че ще трябва да го проверя в Гугъл, ако не се отнеса. О, и също така искам оранжево-червена коса/рижава коса/джинджърска коса, както искате го наричайте. А ако се боядисам ще е пагубно (отново тази дума, а?) за гнездото на главата ми… сигурно. Както и да е. I’m still not ginger…

И адски се радвам, че успях да си намеря албумите на Chameleon Circuit. Честно, колкото и да не искам да се откъсвам от по-твърдата музика, Chameleon Circuit са групата, която ме спасява в тази умряла част на лятото ми.