Пиша есе *not related*

Аааааа.... Нямам енергия да ви говоря, нито да мисля.
Ето защо, разрових някакви стари клипове в YouTube.
Реших, че това е по-малка вероятността да сте го виждали.
Макар, че съм сигурна, че някъде в този блог пак съм го пускала.
Но нека отново го пусна, защото все още не го разбирам напълно.
Но обичам мелоядията.
В момент като сегашния се нуждая от точно такава мелоя, за да оцелея.

Страшната четвъртъчна тема

Най се страхувах да не ми се падне тази тема. Но късмет. 

Не мога да напиша нищо по нея... Абсолютно нищо. Последният път, когато седнах да гледам филм (който не съм хванала наполовина по телевизора) беше през коледната ваканция. И то тогава гледах Flipped, The Crow, The Notebook и Tron Legacy, които филми не мисля, че някои от вас не е гледал или чувал за. Просто не съм човек по филмите. Предпочитам да седна, както Съни е написала миналия четвъртък, да гледам сериали. Предпочитам да следя една по-дълга история, която с времето да заобичам, която вътрешно да ме терзае с перфектността си и с драмата си. Филмите... Рядко са такива, мисля. 

Имам папка с *проверява* 34,5 GB филми. От тях 17,4 GB са ми обичаните филми, които не мога да изтрия, като Harry Potter Collection, Wall-e, The Hitchhikers Guide To The Galaxy и други. Останалите 17,1 GB ме чака да ги гледам. Някои ме чакат да се сетя за тях вече повече от година. Съквам в това занимание, абсолютно.

Затова пък от коледната ваканция включително до днес изгледах три сериала: How I Met Your Mother, Sherlock и Merlin, като няколко дни ме делят от ново начало при сериалите.

Това е всичко, което мога да ви изкажа.

За някои глупави хора

Значи, късмет ще да е това аз все да ви пиша рандъм.

Здравейте, аз съм Бетута и днес с неделя. Приветствам с хубаво промените в блога и също така нека кажа „сбогом” на старите Понеделници.

„Сбогом.”

И понеже тъкмо видях, че темата ми е нещо като за dumb-хората, нека кажа нещо за тях. Макар, че май изобщо не е такава. Нищо, все пак:

Знаете, много такива хора си има. Глупци. Понякога като се разминавам с разните деца по коридорите в училище и обичам да ги оценя: ще са умни, ще са глупави, ще търсят талантите, etc. Напоследък една седмокласничка (мисля, че е най-много такава) ми е хванала окото. Всеки път като я видя, мога да преценя на какво ще прилича няколко години по-късно. И се съмнявам, че ще сгреша в преценката. Мисля, че точно тя ще да е издънка. Детската физиономия с грим; косата, губеща формата си от обработка, жълто-русият кичур; късите поли и потници с гол пъп... Гледам я и се чудя кога ще спре да ме дразни с лекомислието си.

После се сещам, че не само тя е виновна за това, което е и ще да е.

Преди няколко седмици, поради химията, вуйчо ми и семейната кола, се оказах в разговор с един родител. Той носеше зелено палто и притежаваше загоряло лице, бяла коса. Притежаваше и син в осми клас. Та, този родител се чудеше в кое от двете най-пропаднали училища в града да прати своя син, че да изкара гимназия. Ококорих се. „Той е любовчия, не му е до ученето” – ми каза. Гледах го този човечец с бяла коса и се чудех… Как може да се примири? Вместо да търси най-доброто за сина си, да му помогне в бъдещето, той желаеше детето да учи, с извинение, с циганчетата?! Защото точно там, където родителя желая да прати сина си, ако 20 ученици влязат в час общо толкова пъти, колко аз съм влиза през последната година, ще завършат и 20-тимата с отличие. И човека казваше тези си думи, докато аз се връщах от урока си по химия и говорех за бъдеще!

После се сетих, че той просто е глупав.

Преди няколко дни спорих и с едни други родители, един от които не прояви кой знае какъв интелект. Той беше така високомерен и сляп. Потреперах. „Дано не стана като него.”

Random enouhg?

Random enough.