I'm just a sweet transvestite

Попаднах във мюзикъл фаза, след като на Хелоуин гледахме Роки хорър с колеги. Беше страхотно. Винаги съм подозирала, че обичам мюзикъли, но сега вече съм убедена.
Ще наваксвам с тях, засега мога да кажа, че Юън Макгрегър и умопомрачително секси и пее като ангел в Мулен Руж.
И
LETS DO THE TIME WARP AGAIN!

Mental Breakdown

Какво да ви кажа? Имам ужасни последни дни и вече дори ми писна да казвам колко са ужасни. Е, все пак отново ще досаждам със себе си. Сега ми в гадно и ще мрънкам, защото така поне ще махна малко от психическата си тежест. Всъщност от седмица насам не мога да си изкарам добре за ден. За това е виновно, първо, времето, защото е еднообразно и студено. Не, че имам нещо против студеното време, но по принцип то има репутацията да сваля производството на хормона на щастието, пък и ми писна да ми е студено. Само вчера, неделя, когато си отидох на село се почувствах добре стоплена  до на баба печката. А иначе в даскало е студ, вкъщи не е кой знае колко по-добре (поне не става течение и съм се облякла по-сериозно), а аз все още не съм си купила топли кецове за студено време, защото нямам пари. Чакам да ми дадат двете стипендии плюс още малко пари от други източници за да мога най-накрая да си купя кецове, да отида на Търново с Яунау и да посети и кака ми в Свищов, където тя учи. В крайна сметка пак ще си остана бедна ученичка (както съм от сряда с 37 стотинки, от които 17 на по жълто), но поне ще съм си разведрила малко живота за разлика от сега.

От друга страна са ми гадни последните дни, защото се заех да върша твърде много неща. Знаете онзи момент, когато си казвате „Мога да направя всичко. Дай ми още малко работа, ще се справя.”, но задачите безусетно се трупат и трупат, докато започнете да ставате с час по-рано за да се оправите (не, че и в следобедите не може да си вършите работата, но сте твърде уморени). В момента (сериозно се извинявам на всички, на които вече съм мрънкала за всичко това, наистина) имам да подготвям сценарии за Коледното шоу в даскало (т.е. трябва да измислям поне две сцени), трябва да правя презентация за друго шоу за даскало (свързано е със СПИН-а), като междувременно трябва да викам на почти всички останали за да си свършат и те ангажиментите към това шоу, точно в този момент трябва да правя и презентация по английски, която ще представям утре пред целия клас, а информацията, която ми е нужна за нея в нета е почти никаква, всеки един  почивен ден зубря темите си по биология за кандидатстудентските изпити, по английски всеки ден се мъча да разсъждавам и вкъщи и в училище по глупавите теми, зададени в учебника, и се отчайвам, че не мога да се справя, по около 4-5 предмета трябва да ме изпитат и това само ми придава допълнително психично напрежение и други дребнави неща, като факта, че зъбите пак ме болят. Трупам и психично напрежение и от майка ми, която ми повтаря всеки ден да „Учи!” и не ми е почти позволено да напускам пределите на дома, защото трябва да уча по биология или за даскало, „оптимистичният” ми брат ми мрънка по-телефона колко трудно ще ми става нататък живота и трябва да се примиря с положението си, постоянното ми втълпяване, че нещо не съм свършила както трябва, постоянното ми сериозно слушане в училище за да не пропусна нещо, за което може да ме изпитат, а все пак се боря за добър успех, постоянният студ, за който вече споменах, непрекъснатият шум в училище, който не знам как издържам понякога и още доста дребнички неща. До преди два дена се тревожих, че не мога от две – три седмици да си оправя стените на стаята и че не можех да си прочета тъничката книга, но тях поне ги свърших.

Това е моят живот. Извинете, пак, че ви досаждах с него. Не мога да държа в себе си неща, а когато ми стане тежко (най-вече тежко за продължително време), имам нужда да го излее нанякъде, та дори и по няколко пъти. Просто искам да се посмея, сериозно. Искам да говоря с хората и да се смея. Обичам да се смея, а когато не го правя се превръщам в мрънкало и досаден човек. Мускулите на лицето ми започнаха да се отпускат. Днес след обяд ми беше странно, когато се усмихнах на не-помня-вече-какво. Беше... беше weird. Имам една бележка отпреди месец, която гласи „Ауе, човек,чувствам се добре!”, а сега съм просто „Мамка му!”... „Мамка му!”... „МАМКА МУ!”

Поне кака ми каза нещо мъдро по телефона, когато се бях разревала от отчаяние, че не мога да се справя: „Бети, хората плачат за това, че нямат какво да правят, пък ти тука се притесняваш, защото имаш твърде много. Виж ни нас (тя и две нейни приятелки)! По цял ден не ходим на училище (тя нарича така университета си) и си лакираме ноктите по пижами. Няма за какво да плачеш!”.

Окей, изтръпна ми кракът. Чао.