Като на кино.

Понякога си представям живота като един вечен сериал. Не виждаш режисьорите, сценаристите и изобщо целият снимачен екип. Играеш без да спираш, защото знаеш, че те са някъде там въпреки всичко.

Понякога  си представям живота като един вечен сериал, в който не можеш да натиснеш стоп или пауза. Не можеш да превъртиш лентата. Просто играеш, защото така се налага. Колко пъти ти се е искало да запечаташ даден момент завинаги в съзнанието си и никога да не го забравяш? Ще кажете, че това е ролята на спомените, но уви и те не могат да бъдат сигурно средство. Колкото повече време минава, толкова повече споменът избледнява. Днес ще помниш всяка изречена дума наизуст, утре ще започнеш да заменяш репликите, защото в съзнанието ти се появяват „бели” петна…и така докато истински случилата се сцена бъде заменена изцяло от самия теб.

Колко пъти ти се е искало да разбереш по какъв начин рефлектират действията ти? Какво е твоето бъдеще спрямо взетите решения? Да натиснеш бутона за превъртане и да погледнеш...?

Колко пъти ти се е искало да скипнеш моменти, в които те е боляло? И да достигнеш до момента, в който цялата болка ще си е заслужавала?

Да бъдеш актьор те провокират и хората, които са част от живота ти.. Факт е, че пред едни разкриваш личността си изцяло, поемаш риска дали ще им хареса видяното или ще избягат. С други показваш нещо, което не си..независимо от мотивите – с цел собственото ти оцеляване сред „вълците”, или просто да не покажеш, че твърде лесно можеш да бъдеш наранен. А колко грешки си направил с подобни хора в живота си...? Ако наистина човешкото битие беше един вечен сериал би било толкова хубаво..просто отрязваш момента от лентата и продължаваш, все едно никога не е било...Уви, в  реалността това няма как да се случи. Грешките, които допускаме остават като невидими дълбоки белези по тялото. Докоснеш ли някой от тях се „телепортираш” в началото на неговата история, та до самият му край...

Уви, в реалността нямаш право на нов дубъл, когато си сбъркаш репликите или направиш някое грешно движение – изказаните думи си остават такива, помнят се. Понякога вместо нов дубъл имаме право на втори шанс – възможност да заличим направените грешки, натрупаните впечатления, да пренапишем собствената  си история в съвършено нова насока. Но дали наистина вторият шанс съществува? Дълго вярвах в това, надявах се. Разрушените стари пътища, по които смятах, че никога повече няма да вървя се разчистиха наново. Лъчът надежда светна...сега или никога. Променям и оправям грешките или ги затвърждавам и накрая просто се отказвам, защото няма смъсъл...(Стига толкова лирически отклонения!)

Та, мисълта ми беше, че втори шанс няма. Стига заблуди. Каквото е било преди..все нещо остава от него – впечатления, спомени, наблюдения. Понякога нещата могат да бъдат много по-лоши и от първия път. Хората се променят, заедно с тях и възприятията им.

Животът не е филм, или приказка....каквото се случи си остава. За да стане така има причина...Може би гост-актьорите в нашия собствен филм са там, за да ни променят, за да ни покажат нещо важно или за да ни наранят...никой не знае. Лошите неща вървят заедно с добрите, за да оцениш хубавото. Животът не е филмът, в който щракаш с пръсти и получаваш всичко на тепсия – трябва да се бориш.

Колко велик ще е твоят Собствен филм, никой не може да гарантира. Ти сам решаваш. Колко зрители ще има, отново зависи от теб. Как ще играеш и колко добре, отново зависи само от теб....Кога ще приключи, това вече и от теб не зависи...

Блахахаъх

It's Friday Friday gotta get down on Friday. Съжалявам, пак се подсетих за тази песен ... докато този блог съществува съм обвързана завинаги с нея! Не се сещам нещо хубаво да ви кажа, за това ето ви една картинка .. I suck at paint xDDD

Моментни истории

Не знам за вас и не знам дали е нормално за хората да го правят, но аз от години насам развивам в главата си разни, понякога странни, истории, в които участвам заедно с някакви хора. Наричам ги „моментни истории”. Може някой да каже, че тези ми истории всъщност са мечти, ала въпросът е, че си развивам сценарии, свързвам го със събития, нравите на близките, на познатите и непознатите хора, които включвам в историите си и други неща. Смисъл, историите в главата ми не са една зациклена точка, а развиващо се същество. Не, не са мечти! Пък и честно ми отнема няколко седмици, ако не и повече, за да достигна до някоя точнка.

За тези години, през които постоянно имам някакви развиващи се истории в главата си, смених много сценарии, герои, места за случките, направих историите си по-усукани и прочее. Развивах „приказките в главата си” заедно с уменията си (колко „скромно” прозвучах, не е истина…). Естествено, всичко се влияе и от настроението ми, и от музиката/книгите/филмите/други, с които съм обсебена в този момент. Ала все още имам точка на развитие! Обичам моментните си истории, защото ми помагат по мой си начин да се откъсна от света, да отида в по-хубав свят, приказен. Та, описах всичко това, защото вчера през нощта успях да съчиня нещо като „край на сезона„ за сегашната ми моментна история. Много съм доволна от себе си, защото за първи път истински харесвам всички детайли от нея, харесвам и усуканата линия, която измислих, харесвам настроението лъхащо от нея и направо – абсолютно всичко си харесвам в нея. Това, което ме дразни е само едно – нямам нервите да опиша моментната си история на хартия. През февруари (мисля, че 4-5 моментни истории преди перфектната ми сегашна) започнах да пиша „приказката от главата ми”, но дори не завърших началото… Стигнах до никъде и прекратих. Ето затова ме е яд – всичко е толкова перфектно, а не мога да го споделя! Адски много искам да имам печатарска машина в главата си, която да запише каквото съм измислила и като го свърша да ми го принтира през ушите! Ще е чудесно! Върхът!

Дам, това е. Имам страхотно яката история, която искам да споделя, но е твърде обширна за да я запиша, а скоро ще я захвърля, защото ще започна друга и тази яката историица ще я забравя. Пффффъъъъъ… Твърде много се размислих. Чао.

С дъх на спомени

В моменти като този съзнанието ми започва да си играе с мен. Привиква образи, случки и напомня за кутията. Самата ТЯ иска да бъде отворена, разгледана наново. Кутията на пръв поглед не е нищо особено – малка, дървена, боядисана в черно цялата. Никой не би могъл да предположи, че в нея може да има нещо важно. Но какво има в нея ще попитате? Моите спомени, моите дъхчета, или т.нар.  моменти, в които съм се почувствала истински щастлива. Моменти, за които като се сетя ми става едно мило на сърцето, глупавата усмивка избива и за част от стотната на секундата се пренасям именно в онзи миг. Всеки спомен е грижливо съхранен – сложен в малко стъклено бурканче. Има етикет. На него с красив почерк е записана дата, място. Отвориш ли бурканчето усещаш емоцията ми. Можеш да почувстваш как самата аз съм преживяла нещата. Ако се концентрираш можеш да чуеш разговорите, а на заден фон песента, която би била най-подходящият саундтрак. Обичам кутията си за  спомени, но не я използвам и отварям често, защото ми става тъжно. Виждам колко много съм се променила. Дали е за добро или лошо не мога да кажа...това може да питате хората около мен. Страх ме е да я използвам, и защото ме е страх, че ще разбера, в какво „чудовище” съм се превърнала. Кой е казал, че промените могат да бъдат само хубави? Не я отварям често, защото виждам грешките, които съм допуснала. Упрекевам се за тях, пожелавам си машина на времето, с която да поправя грешната секунда, да я изтрия с гума, но никога не става. Животът ми не е американски филм или вълшебна приказка, за да стане чудо и желанието ми да се сбъдне. Страх ме е да я използвам, защото толкова много хора „изгубих” в нея. Не съм вече на 16. Научих се, че не всички са ти приятели. Отношенията са до време. Не трябва да свикваш прекалено много с някого, защото кагато (ако) той си замине ще те боли, ще ти е гадно, ще се чувстваш безпомощен. Това е и причината да не съхранявам нови спомени в нея с нови, дори и стари хора. Страх ме, че накрая ще боли. Писна ми да събирам счупените парчета. Преди няколко дни в  нета попаднах на една мисъл, която съм чувала и преди: „Не съжалявай за нищо, защото дори сега да те боли именно точно в онзи момент си искал да го направиш.” Замислих се....може и да е вярно. Ние хората по природа сме мазохисти. Обичаме да ни е трудно, да има тръпка. Действаме без да мислим  и накрая се упрекваме. Боли ни за сторенето и страдаме. А не трябва. Отдавна философията ми е, че животът може да е гаден, наранява те, но това е с цел да оцениш хубавите неща, които ти се случват. Защото най-хубавото предстои...Замислих се и реших, че тази „философия” мога да изпробвам заедно с  нова теория: Да действам на мига, да не се замислям, защото направя ли го ще се появи съмнението и работата ми е СПУКАНА. Наслаждавам се на мига, дори вътрешно лекичко да ме сръгва и да знам, че греша трябва да опитам, защото дойде ли краят ще се питам: „Какво ли щеше да бъде ако го бях направила”? Затова и днес не ми е гадно като съзнанието ми „привиква” кутията. Разглеждам я, мисля си за случките и реших, че е време да сложа нови бурканчета вътре..дали обаче ще са свързани с  нови хора, които бих допуснала до себе си или нещата, които искам да напрая, още не съм решила. Само времето ще покаже. Важното, обаче е да си  пазя бурканчетата със спомени (и старите, и новите), защото дори да не го съзнавате  в края на жизненият ви път това ще е едно от най-големите ви богатства.

Здравейте, простосмъртни!

Познайте какво?!
Имам рожден ден!
Колко съм яка, а?!
Сипете си по едно за мене!

За развеселяване: яка песен!



Ма чуйте я де, рожден ден ми е все пак.

Нощен шум в Севлиево

Август е, ако поради ваканцията не сте разбрали още. Ваканцията ми стартира добре и до скоро за една МОЯ лятна ваканция си я биваше. Естествено сега не е така. Затова, ето ви понеделник, който е от запасите ми с понеделници:

„Обичам да споделям. Трудно ми е да задържа в себе си доста от нещата. Затова ги споделям на близки, понякога и далечни, хора. Не ме бърка дали човека срещу ми ме слуша, но да изхвърля или разпръсна нещо от душата ми е приятно. Нощем преди да заспя имам най-много добри идеи за споделяне. Под добри идеи имам предвид, че не са мрънкащи или тъжни идеи. И както заглавието ми казва ще ви опиша нощния шум в Севлиево – родното ми градче. Всеки град си има своя мек нощем шум, но шумът в родния ми град ще е музиката на младостта ми, която когато (ако) стана на 70 ще сънувам. Когато се стъмни и всички заспят или се приберат (а прибирането тук става сякаш по-рано от другите градове, както казваше онази българска песен за малките градчета) става тихо. Тогава стъпките на пешеходците ясно се чуват на няколко шепи къщи разстояние. Моторите на колите са сякаш вибриращите крила на големи насекоми, а нежните щурчета през топлите дни леко опъват струните на своите цигулки и шептят неразбираема за човека нощна песен. Рядко се чува смях или разговор, които с минаването на времето съвсем заглъхват. От време на време над градчето ми минава самолети, което допълва обстановката. Но това не е специален нощен шум, нали? Всеки град си има тези нощни мелодии, нали? Да, така е, всеки град ги има, но не изказах най-важната нощна мелодия на Севлиево. Ако ви е известно в Севлиево се намират големите фабрики на „Видима” и „Идеал Стандарт”. Всъщност на малко разстояние от дома ми е едната. Тя работи почти постоянно и нощта не е изключение. Машините ѝ действат и те са онази специфична мелодия на родния ми град. Фабриките – тези извори на вредности, но и на живот за маловажното ми градче, фабриките – това е ниския шум на Севлиево, който успокоява, който обичам. Понякога слушам нощния град на някоя от терасите си, друг път – на пейката на съседката, трети – на някоя люлка, и на още други места. Шумът не иска да му говоря, не ми и говори с истински думи, но ще остави в мен следа докато се изгубя.”

Дам. Пагубен край, а? Не, че разбирам точното значение на „пагубен”. Мисля, че ще трябва да го проверя в Гугъл, ако не се отнеса. О, и също така искам оранжево-червена коса/рижава коса/джинджърска коса, както искате го наричайте. А ако се боядисам ще е пагубно (отново тази дума, а?) за гнездото на главата ми… сигурно. Както и да е. I’m still not ginger…

И адски се радвам, че успях да си намеря албумите на Chameleon Circuit. Честно, колкото и да не искам да се откъсвам от по-твърдата музика, Chameleon Circuit са групата, която ме спасява в тази умряла част на лятото ми.

Wish

Искам да бъда кратка:пожелай си нещо и ще се сбъдне. Нищо не  е невъзможно.

Wubwubwubwubwub

Ами да ... никога не знам как да започна.
Да давам направо, а? Добре, така да е.
Миналата седмица се върнах от море. Докато бях там ми липсваха приятелите и времето, в което не съм постоянно с родителското тяло, но сега като съм вкъщи ми липсва да съм на плажа. Навън е мрачно, обичам мрачно време, но е лято ... и не ми е лятно.
От почти седмица слушам само дъбстеп и нищо друго. Праща ме в други измерения ...
Лап-топа ми се развали ... не мога да влизам в някои сайтове и не знам в какво се крие проблемът.
Вчера свърших четвърти сезон на Доктор Ху и си изплаках очите, беше много тъжно.
Започнах отново да гледам Али Макбийл ... толкова спомени ми носи ...
Расте ми мъдрец и много боли ...
... и не знам още какво да ви кажа, затова пускам трака, който ме съпровожда цяла седмица, и който само като чуя изтръпвам.


А ето и песента, която не ме остави на мира 10 дена, докато бях на море. Слушах много неща, но тази песен просто се беше закачила на някой неврон в мозъка ми и се събуждах с нея, и с нея заспивах.


Не, че ми и пречеше, де ...