В моменти като този съзнанието ми започва да си играе с мен. Привиква образи, случки и напомня за кутията. Самата ТЯ иска да бъде отворена, разгледана наново. Кутията на пръв поглед не е нищо особено – малка, дървена, боядисана в черно цялата. Никой не би могъл да предположи, че в нея може да има нещо важно. Но какво има в нея ще попитате? Моите спомени, моите дъхчета, или т.нар. моменти, в които съм се почувствала истински щастлива. Моменти, за които като се сетя ми става едно мило на сърцето, глупавата усмивка избива и за част от стотната на секундата се пренасям именно в онзи миг. Всеки спомен е грижливо съхранен – сложен в малко стъклено бурканче. Има етикет. На него с красив почерк е записана дата, място. Отвориш ли бурканчето усещаш емоцията ми. Можеш да почувстваш как самата аз съм преживяла нещата. Ако се концентрираш можеш да чуеш разговорите, а на заден фон песента, която би била най-подходящият саундтрак. Обичам кутията си за спомени, но не я използвам и отварям често, защото ми става тъжно. Виждам колко много съм се променила. Дали е за добро или лошо не мога да кажа...това може да питате хората около мен. Страх ме е да я използвам, и защото ме е страх, че ще разбера, в какво „чудовище” съм се превърнала. Кой е казал, че промените могат да бъдат само хубави? Не я отварям често, защото виждам грешките, които съм допуснала. Упрекевам се за тях, пожелавам си машина на времето, с която да поправя грешната секунда, да я изтрия с гума, но никога не става. Животът ми не е американски филм или вълшебна приказка, за да стане чудо и желанието ми да се сбъдне. Страх ме е да я използвам, защото толкова много хора „изгубих” в нея. Не съм вече на 16. Научих се, че не всички са ти приятели. Отношенията са до време. Не трябва да свикваш прекалено много с някого, защото кагато (ако) той си замине ще те боли, ще ти е гадно, ще се чувстваш безпомощен. Това е и причината да не съхранявам нови спомени в нея с нови, дори и стари хора. Страх ме, че накрая ще боли. Писна ми да събирам счупените парчета. Преди няколко дни в нета попаднах на една мисъл, която съм чувала и преди: „Не съжалявай за нищо, защото дори сега да те боли именно точно в онзи момент си искал да го направиш.” Замислих се....може и да е вярно. Ние хората по природа сме мазохисти. Обичаме да ни е трудно, да има тръпка. Действаме без да мислим и накрая се упрекваме. Боли ни за сторенето и страдаме. А не трябва. Отдавна философията ми е, че животът може да е гаден, наранява те, но това е с цел да оцениш хубавите неща, които ти се случват. Защото най-хубавото предстои...Замислих се и реших, че тази „философия” мога да изпробвам заедно с нова теория: Да действам на мига, да не се замислям, защото направя ли го ще се появи съмнението и работата ми е СПУКАНА. Наслаждавам се на мига, дори вътрешно лекичко да ме сръгва и да знам, че греша трябва да опитам, защото дойде ли краят ще се питам: „Какво ли щеше да бъде ако го бях направила”? Затова и днес не ми е гадно като съзнанието ми „привиква” кутията. Разглеждам я, мисля си за случките и реших, че е време да сложа нови бурканчета вътре..дали обаче ще са свързани с нови хора, които бих допуснала до себе си или нещата, които искам да напрая, още не съм решила. Само времето ще покаже. Важното, обаче е да си пазя бурканчетата със спомени (и старите, и новите), защото дори да не го съзнавате в края на жизненият ви път това ще е едно от най-големите ви богатства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар