Като на кино.

Понякога си представям живота като един вечен сериал. Не виждаш режисьорите, сценаристите и изобщо целият снимачен екип. Играеш без да спираш, защото знаеш, че те са някъде там въпреки всичко.

Понякога  си представям живота като един вечен сериал, в който не можеш да натиснеш стоп или пауза. Не можеш да превъртиш лентата. Просто играеш, защото така се налага. Колко пъти ти се е искало да запечаташ даден момент завинаги в съзнанието си и никога да не го забравяш? Ще кажете, че това е ролята на спомените, но уви и те не могат да бъдат сигурно средство. Колкото повече време минава, толкова повече споменът избледнява. Днес ще помниш всяка изречена дума наизуст, утре ще започнеш да заменяш репликите, защото в съзнанието ти се появяват „бели” петна…и така докато истински случилата се сцена бъде заменена изцяло от самия теб.

Колко пъти ти се е искало да разбереш по какъв начин рефлектират действията ти? Какво е твоето бъдеще спрямо взетите решения? Да натиснеш бутона за превъртане и да погледнеш...?

Колко пъти ти се е искало да скипнеш моменти, в които те е боляло? И да достигнеш до момента, в който цялата болка ще си е заслужавала?

Да бъдеш актьор те провокират и хората, които са част от живота ти.. Факт е, че пред едни разкриваш личността си изцяло, поемаш риска дали ще им хареса видяното или ще избягат. С други показваш нещо, което не си..независимо от мотивите – с цел собственото ти оцеляване сред „вълците”, или просто да не покажеш, че твърде лесно можеш да бъдеш наранен. А колко грешки си направил с подобни хора в живота си...? Ако наистина човешкото битие беше един вечен сериал би било толкова хубаво..просто отрязваш момента от лентата и продължаваш, все едно никога не е било...Уви, в  реалността това няма как да се случи. Грешките, които допускаме остават като невидими дълбоки белези по тялото. Докоснеш ли някой от тях се „телепортираш” в началото на неговата история, та до самият му край...

Уви, в реалността нямаш право на нов дубъл, когато си сбъркаш репликите или направиш някое грешно движение – изказаните думи си остават такива, помнят се. Понякога вместо нов дубъл имаме право на втори шанс – възможност да заличим направените грешки, натрупаните впечатления, да пренапишем собствената  си история в съвършено нова насока. Но дали наистина вторият шанс съществува? Дълго вярвах в това, надявах се. Разрушените стари пътища, по които смятах, че никога повече няма да вървя се разчистиха наново. Лъчът надежда светна...сега или никога. Променям и оправям грешките или ги затвърждавам и накрая просто се отказвам, защото няма смъсъл...(Стига толкова лирически отклонения!)

Та, мисълта ми беше, че втори шанс няма. Стига заблуди. Каквото е било преди..все нещо остава от него – впечатления, спомени, наблюдения. Понякога нещата могат да бъдат много по-лоши и от първия път. Хората се променят, заедно с тях и възприятията им.

Животът не е филм, или приказка....каквото се случи си остава. За да стане така има причина...Може би гост-актьорите в нашия собствен филм са там, за да ни променят, за да ни покажат нещо важно или за да ни наранят...никой не знае. Лошите неща вървят заедно с добрите, за да оцениш хубавото. Животът не е филмът, в който щракаш с пръсти и получаваш всичко на тепсия – трябва да се бориш.

Колко велик ще е твоят Собствен филм, никой не може да гарантира. Ти сам решаваш. Колко зрители ще има, отново зависи от теб. Как ще играеш и колко добре, отново зависи само от теб....Кога ще приключи, това вече и от теб не зависи...