Аз мъркам тук и сега.

            Здравей.

За днес бях пълна с идеи. Бях се намузила да напиша идеите си. Направо си бях една огромна Идея! Колко неща бях намислила за днешния Понеделник с Betutii, не можеш да си представиш (добре, може и да можеш, ала все едно), но туко що реших да оставя купищата с идеи и да говоря за себе си и гневът ми.

Аз съм на 16, 10 клас съм и съм едно твърде примерно дете. Родителите ми натякваха, че трябва да избера какво да уча за висше образования още от времето когато бях осми клас. Понеже аз не знаех какво искам, а „нямало време за мотане и трябвало да избера”, родителите ми кажи-речи ми наложиха, че за мен ще е най-добре да стана стоматолог. Съгласих се с тях, съгласих се да стана стоматолог - парите в зъболекарството са наистина добри и има реализация в него, но понеже „влизането за стоматолог е ужасно трудно”, родителите ми решиха, че аз трябва да започна да уча за кандидат-студентските изпити по биология и химия (с това се кандидатсвта) две години и половина по-рано, т.е. сега. Всъщност бях принудена да започна със зубренето на 66-те теми по биология, 22-те теми по химия  и задачите по химия, които са на 100, от първи март тази година. Една тема  е най-малко 5 листа ръкописно (говоря за биологията, с нея почнах, за химията още не знам). Преглътнах и това, трудно, но го преглътнах и се съгласих да почна с Голямото учене. И така, аз всяка седмица трябва да научавам по една тема, която е най-малко 5 листа и да препиша старателно следващата. Е, правя го, съгласих се с това. Адски е трудно, защото това ми изпива времето, но аз все пак мога да скалъпя между Голямото учене, поддържането на добър успех в училище, поддържането на приятелствата, както и правенето на нови, почивките, забавленията, разходките, задачите, които ми възлагат вкъщи и от даскало (включително извънкласните), да поддържам хобито си да пиша, да чета и всички останали неща присъщи на тийнейджърите, нали, мога? Да, определено мога, като се стегна и съм сериозна мога да ги върша тези неща, но за мама (тук вече оставям тати) не е задоволително. Тя е решила, че аз трябва да правя само ученето за даскало, за кандидат-студентските изпити, да върша каквито задачи ми наложи и измеждудругото, само от време на време да имам мързеливи моменти. Не, не мога да опиша точната ситуация, не си представяй, че майка ми е някакво чудовище, но това, което тя прави е ужасно гадно за мен. Тя постоянно, да не кажа всекидневно ми се кара, че трябва да уча повече върху изпитите и да спра да „хойкам насам-натам”, като се има предвид, че аз не „хойкам” кой знае колко. Почти всеки път когато кажа „мамо, излизам” бивам съпроводена с недоволен поглед или караница. И в крайна сметка излиза, че аз съм виновната, защото съм нямала достатъчно хъс за учене, и че трябвало да се откажа ако ще съм несериозна и направо да се откажа от цялата история с висшето образования и бля-бля, само защото съм поискала да изляза. На няколко пъти ми забрани да изляза заради това. ТА АЗ СЪМ НА 16, 10 КЛАС! И сега съм в пролетна ваканция и съм трябвало да уча двойно по-усилено и като кажа, че излизам или правя нещо друго, аз в повечето случаи всичко се повтаря. Дори имам чувството, че за почти нищо друго не комуникирам с майка си. 
         Едно от любимите ми неща е да пиша, но трябвало да не го почти правя, защото е било „глупост”. Даде, напоследък мама започна да ми признава, че не е лошо и да пиша, но отново поглежда със снизхождение. И постоянно ми се мърка за всяко нещо, независимо колко добра се опитвам да бъда - аз отново не съм направила достатъчно за кандидат-студентските ми изпити и прочие… ЗА ИЗПИТИТЕ, КОИТО СА СЛЕД ДВЕ ГОДИНИ И ПОЛОВИНА! И, не, моля те не разбирай, че майка или баща ми са някакви чудовища, просто това, което правят е гадно за мен, а те не ме разбират. Те, наистина, не са толкова ужасни колкото ги представих, но е тъпо, АДСКИ ТЪПО! Искам си живота, който дори не успях да развия, но те не разбират… и все пак, мама и тати не са чудовища! Сега съм ядосана и може би не казвам истина в целия ѝ блясък… Живота ми не е затворнически, имам си и страхотните прекрасни моменти. Така де, това, което казах до тук не е важно. Нека преминем към вторника, ще е по-добре. Пък и без това написах поредния огромен пост…

Това беше всичко за днес. Надявам се този пост да остане на някъде скътан измежду останалите в този блог и също се надявам мама и тати никога да не го прочетат.